Какъв загадъчен-лиричен град! С каква магия вечна ме привличаш? Не знам защо тъй много те обичам, Не знам с какво ме дърпаш все назад към своята земя с тракийски дъх, Под своя свод – усмивка на славянка… Дали, минавайки през тебе, свойта сянка Не съм оставил в твоя древен мъх? Дали не съм оставил своя глас В небето ти с Орфеевото ехо Или пък някъде под витите ти стрехи В предишен свой живот живял съм аз? Не зная. Толкоз разнолик народ През твоите земи се е кръстосал, Че може би в кръвта си още нося Един неподозиран твой живот! Не зная. Но със въздуха си тих Ти ме опиваш с нещо тъй огромно. И аз днес всичко искам да си спомня. Като в обърнат Дебелянов стих.
