Това момиче имаше някаква искрена и чиста връзка с тези коне. Може би някакво първично усещане за привързаност или нещо друго.
…
Още от хижата, гледайки през бинокъл към връх „Русалка“, тя изброяваше имената на всички коне които бяха там малко под върха, сякаш това там бяха нейните истински приятели, които е познавала с години. Аз лично от този бинокъл виждах само едни точици с имена. Там сред тях бе и едно конче, за което ни бе обяснено от нея, че следващата година тя ще го гледа… било и е обещано от собственика му. Изобщо не знам как точно успяваше да ги разпознае!
Говорихме с хижаря за всякакви истории на припек на посивелите от времето дървени пейки, докато той режеше лук, моркови, картофи, т.е. правеше вечерната гозба. Споменахме, че мислим да изкачваме върха и сякаш момичето това и чакаше. Тя реши да дойде с нас на първото си изкачване на този връх. Просто ей така от раз… След пет минути бе готова. С една раница и бинокъл.
Тръгнахме бавно и славно крачейки към върха, а по пътя щяхме и да срещнем описаните коне. 10 -15 минути преди да минем покрай тях, тя ни остави и отпраши напред. Продължителното ходене ни доведе до мястото, на което се намираха. Трябва да вметна, че през цялото време тя водеше пред нас. Достигайки ги, тя вече бе там и ги хранеше с ябълки, които бе понесла със себе си… не за нея, а за конете! Тръгнахме след известно време общуване с тях.
Изкачихме върха…
На слизане тя рано рано по същия начин, както и при изкачването, се отправи към конете без дори да се обърне и да разбере къде се намираме. Все едно за нея имаше само едно място което я притегляше…
Сигурно това момиче има своите приятели в града и своите ежедневни случки. Сигурно има забавления, телевизори, компютри, или много други хора, предмети и занимания около себе си, но какво я кара да остави това и да ходи там в онази планинска пустош?!
Каква е силата, която я привлича и която я кара да остави зад гърба си толкова неща и да погледне там нагоре?! Дали това са конете или нещо друго?
Може би това, което я привлича е някакво особено чисто чувство на привързаност, което изпитва само когато се намира близо до тях. Може би усеща чувството да бъдеш ценен и необходим с това, което имаш (ябълки и галене по гривата). Може би изпитва някакво усещане за тишина и уединение, в които съществуват само тя и конете и нищо друго. Усещане за свобода, в която тя може да изрази себе си и да бъде приета такава каквото е, макар и от едно животно.
Вие може да наричате това състояние свобода, но аз го наричам любов, обич! Истинска, непринудена и първична!
…
Може би ние бяхме използвани само като средство за да отиде тя там в онова сънотворно състояние. Тогава под влияние на егото или други мисли не успях да видя този момент от времето на Вселената, но днес макар и късно, все пак искам да и благодаря!
С колко любов и обич се срещаме всеки ден?
Къде е мястото, на което се чувстваме истински?
Какво ще пожертваме за да отидем до него?
И какъв багаж ще вземем с нас?
