Чешкото село в България. Село Войводово.

Възникване на селото

„Чехословашкия народен дом Томаш Г. Масарик“ 1934 г.

„Селото за образец“ или „Едно от най-красивите села в България“ (Тошко Станчев), село Войводово е основано през 1900 г. Намира се в северозападна България в близост до гр. Оряхово. Основано е от двадесетина чешки семейства, напуснали по религиозни причини и недостиг на обработваема земя чешкото с. Света Елена, намиращо се в румънски Банат.

Някъде в началото на деветдесетте години на 19-ти век от Св. Елена се оформя група от „свободно реформирани евангелисти“, които решават да напуснат селото. В избора на новото място за заселване играе важна роля приетия от Народното събрание „Закон за населяване на ненаселените земи в България“ от 1880 г. В следствие на това още от 1884 г. в Плевенския регион се заселват група словашки семейства от Бачка, Срем и Седмиградско. През 1896 г. чешка делегация иска от българските власти земи за заселване, на което държавата реагира положително заради това, че заедно с чехите в родината ни са се връщали и голяма група българи.

Така през 1897 г. по примера на банатските българи, голяма група безимотни и малоимотни чехи и словаци от Банат решават да се заселят в България. Първата вълна на заселници от 20-25 семейства тръгват със сал по Дунав и след шест дни акостират в Никопол. Докато се оформи заселването им, те се настанили на квартири из плевенските села Асеново, Мъртвица (дн. Подем) и Горна Митрополия, където престояли една година. Било решено да им се дадат необитаемите земи близо до с. Асеново. Хората от околните села обаче не били съгласни да им се отнеме мерата и така чехите и словаците престояват там само няколко месеца, докато се определи новото място – местността Съсек до с. Гостиля.

Втората група изселници чехи, състояща се от 20-30 семейства, тръгва по р. Дунав с параход през пролетта на 1898 г. „С все дечурлига, старци, инвентар и покъщнина, те пристигнали в гр. Орехово. После се придвижили с влакове и конски каруци към Съсек.“ Условията за живот в новото землище не били блестящи – замърсена вода, довела до малария. Но въпреки това скоро се появяват първите землянки и стопански сгради, и селото започнало да се оформя.

През 1899 г. след няколко конфликта, българите от съседните села (най-вече от Долни Луковит) нахлуват в Съсек, разрушават землянките и сградите, засипват кладенците и изгонват чехите от там с мотива, че земята им принадлежи. Половината от семействата, изплашени се връщат обратно в Банат, а на другата половина държавата предлага местността Гладно поле, между с. Букьовци и с. Крушовица. В тази местност преди това е имало с. Голяма Лъка, а след запустяването му – с. Гладно поле основано от татарски колонисти, които след Освобождението се изселват.

Така през есента на 1900 г. се основава безименно село, което през 1901 г. е наречено с. Войводово. За това название има няколко версии. Според едната, селището е наречено на Христо Ботев, чиято чета минава по тези места. Втората – на загиналия в близо до селото четник Стоян войвода от Ст. Загора. Третата – че тук е бил убит неизвестен български войвода.

Така през 1901 г. се създава новото селище от около 50 семейства – 21 семейства чехи, 15 семейства словаци, които скоро напускат страната. Не след дълго обаче, нови чешки семейства пристигат от Св. Елена.

Условията на Закона за населяването на ненаселените земи в България освобождава новозаселилите се семейства от данъци за 20 г., отпускат се по 2 дка дворно място и 60 дка обработваема земя и т.н. Така Войводово се радва на стопански разцвет и населението му значително се увеличава:

Брой и националност на хората в селото

Бит и култура

„Обличат се като пеперуди“

Дисциплинирани в начина си на живот…
Единни… „Добри, услужливи, акуратни.“ При беда тръгвали по къщите да събират помощи за пострадалите.
Чисти и организирани. „Винаги добре облечени… нагиздени, изгладени.“ Организирани в Църквата, жътвата…“
„Бяха с по-висока култура, въпреки че образованието им не беше по-големо от нашето“…
„Гледаха коне и ги продаваха“. „Имаха най-добрите и чисти коне.“
„Спални легла с пухени завивки и възглавници от гъша перушина… А българите по това време са спали на плетени рогозки на земята с нечаршафосани одяла от козя вълна.“

Марек Якоубек в книгата си „Войводово – едно непознато чешко село в България„ пише:

„Бяха по-затворени, най-дисциплинирани в работата и начина си на живот. Не посещаваха кръчмата, сладкарницата , сборовете, живееха свой, по-затворен живот. (…) Добри земеделци, нивите им най-подредени, всички бяха заможни , благодарение на упорития труд“, разказва за чешките заселници сценографът Антон Гюков в книгата си „По петите на Клео. Моята малка делиорманска Европа“.

Той ги описва като силно религиозни, добри съседи и „акуратни“ хора, които най-щедро участват с парични средства в обществените дела. Някогашният представител на Ватикана в София – монсеньор Галони споделя на тогавашния чешки посланик у нас Франтишек Кубка, че войводовските чехи са „пример за чистота и отлична селскостопанска работа в цялата околност“. Българинът от селото Нецо Петков пък свидетелства, че войводовските чехи винаги изпреварвали съседните села със засяването, като не пропускали нито един подходящ момент да работят на полето.

Някогашните жители на селото били и отлични търговци, занимавали се с развъждане и продажба на коне не само в района на Мизия, но и в София и другите големи градове у нас. „Непрекъснато продаваха и пшеница, царевица, тиквени семки, яйца, сметана, салам“, разказва техният съвременник Салим Салим. Колбасите се произвеждали основно в работилницата на Йозеф Складл.

Войводово е запазило нестандартния си облик – широки улици, опънати като под конец.

Разказва Анна Бохолова, чийто дядо Павел Червеняк е един от първите заселници тук:
Заставаш в единия му край и погледът ти притичва на един дъх до отсрещния трафопост. Къщите са строени като войници до самия ръб на тротоара и са като извадени от калъп. Ниски, бели, с червени покриви, опасани с черни цокли. Гледат през тесните си прозорци, отметнали дървени капаци, а оградите им – високи дувари, наредени от печена глина. Дворовете и те еднакви – тридесет метра с лице към улицата и шестдесет по дължина. Тия нетипични за нашата архитектура къщи тук се наричат битници. Кирпичените им тухли са направени от тъпкана пръст и плет. Всяка стена е дебела 55 см.. До средата на петдесетте години цялото село говори само чешки въпреки че в около тридесетина къщи живеят и българи. След като чешкото училище отвори врати, всички българчета ходеха в него и те да учат езика.

Чех на полето никога не се е хранил. На обед впрягали конете, връщали се в селото, нареждали върху белите покривки ястията и след като хапнат и отпочинат, сменявали конете и пак подкарвали каруците към нивата. В събота следобед премитали улиците и печели сладкиши – рохлички, колаче, бухти с мак. Всички се къпели, обличали нови дрехи и отивали на църква. Строго спазвали библейското правило: шест дни работи, а на седмия почивай. Отличавали се и с невероятната си сплотеност. Сполети ли я някоя къща беда, без да правят разлика дали е българска или чешка, словашка, трима души взимали парче хартия и молив и тръгвали от къща на къща, за да събират пари за пострадалите. И най-сиромашката къща отваряше кесия. Оженят ли се двама млади, всички роднини се събират и им вдигат къща. В селото не се крадеше, нямаше крамоли и престъпления. Появи ли се проблем, го решавахме помежду си. А сега треперим от страх и се заключваме с два ключа.

Райна Янева – родена 1936 г. в селото. Из „Спомени за миналото, които не се забравят никога“.
…Селото беше едно от първите по план, хигиена и обработвана площ в България. То беше за пример на всички, то беше истински ЗЕМЕН РАЙ. Това беше постигнато с голяма дисциплина, отговорност и уважение към работата и възрастните хора. Това се дължеше на тяхната религиозност и страх от Бога. Тези неща ние наследихме от чехите, които ни научиха на чистота, доброта, уважение, труд. Разлика между чехи и блъгари не се правеше, всички си помагаха в добро и в премеждие. Облеклото им беше разкошно с фусти, прастилки и забрадки. Младите в неделя се обличаха прекрасно и бяха сред зеленината като пеперуди. Това беше прекрасна гледка, която напомнщше на райска градина от приказките.

…В събота работеха до обяд, след обяд чистене и готвене за неделя. След църквата младежите се разхождаха на гарата. А след обяд отиваха в гората, където се свиреше музика от с. Крушовица… Чехите бяха добри скотовъдци и земеделски стопани. Земеделската земя беше обработвана отлично, дори с примитивни инвентари окопаваха стриктно земята и добиваха високи добиви.

Вярата

Къщите са строени като войници до самия ръб на тротоара и са като извадени от калъп.“

Религиозността се оказва фундамент за харизматичността на Войводово. Според първият чешки учител в селото Ян Финдейс, „Войводово е живяло и живее богат религиозен живот… и всичко останало изглежда като негово просто допълнение.“ както и, че „смисълът на живота за войводовските чехи е изграждането на ново Войводово в духа на чистото християнство.“(Findeis 1929: 224)

Още преди създаването на селото, чехите влизат в контакт с Евангелската методистка епископална църква със седалище в Плевен за да ги посети евангелски пастор. Отзовава се пастор Петър Василев, който укрепва църквата с посещения един, два пъти месечно. Освен него и други методистки пастори поддържат контакт със църквата от селото – Банчо Тодоров от Плевен и Константин Фрайко от Русе.

Според Михалко (Michalko 1936: 244) през 1902 г. войводските чехи официално се присъединяват към методизма. А според думите на роден с селото войводовски чех, „предците ни не виждали разлика в учението на методиската църква и на реформираната църква… важно е било всичко да идва от Словото Божие. Само това искали.“ (Мичан, изследовател).

След Петър Василев във Войводово бива изпратен пастор Константин. „Той ни учеше на песни, помагаше със сватбите, болните, служеше със Словото Божие и отново ни събуди за Словото Божие!“ (Hruzova 2006: 109). След него пастор става чешкия проповедник Мартин Рохачек. Въпреки противоречието му в проповядването на Словото и начина му на живот, селото бива превърнато в пример за много други села и затова как едно „гладно поле“ бива превърнато в плодородно (Hruzova 2006: 109).

Моралното падение на Рохачек води до отстраняването му. Сърбина Готлоб Ковал пристига от Германия, който „започна да ни говори за греха, за покаянието, за милостта, за жертвата на Исус Христос, за вярата в кръвта Му, която ни пречиства, за възкресението, за неизбежността за спасението ни и т.н… Това, което слушахме беше като балсам за наранените ни души!“ (Hruzova 2006: 110).

Не след дълго през 1925 г. се получава разцепление в църквата поради вярата на презвитерите от методистката църква и част от хората, че вярата се наследява от бащите им, докато проповядването на Ковал е, че „никого няма да се спаси от това, че е методист, евангелист, католик, православен… всеки сам трябва да познае Исус Христос като свой спасител, иначе ще загине.“ От отделилите се вярващи се появява нова църковната общност в учението на дарбистите, която отхвърля църковната йерархия, а за върховен авторитет се признава библейския текст и личността на Исус Христос. (разказ на Щепан Хруза)

Това разцепление води и до разделение в сплотената и единна чешка общност. След няколко години обаче, споровете заглъхват и се появяват гласове към взаимно сближаване. То се случва, но до обединение на двете религиозни общности не се стига, а различието между тях се проявява само при неделните богослужения.

През годините се появяват нови проповедници до идването на комунизма в България. През 1949 г. тогавашния пастор на методистката църква Симеон Попов бива обвинен в шпионаж в полза на САЩ и бива осъден на 7 г. затвор (освободен след 4 г. в лагера в Белене). Дарбистката църква се разпада с изселването на чехите, а сградата на църквата се превръща в днешното читалище „Христо Ботев“. Малко по-късно се построява и православния храм в селото, който не е завършен и до момента.

Преселението

Някогашната теснолинейка строена през 1925 г.

Краят на Втората световна война донася коренна промяна в битието на чешката общност в България. От една страна международните спогодби през 1945-1950 г. в Чехословакия реемигрират над 200 000 чешки и словашки заселници. А то друга, колективизацията на селото. Така от Войводово си тръгват 121 семейства (около 700 чехи). Някои от семействата се връщат отново в България малко след това, други през 2000 г., когато идват на отпразнуването на 100 годишнината от създаването на селото.

След като чехите си заминали през 1950г. в с. Войводово пристигнали заселници от Горно и Долно Уйно през 1950г. /80 семейства/, а през 1952 г. години се заселили 40 семейства ихтиманчени в кирпичените къщи останали от чехите. На преселниците от Кюстендилско и Ихтиманско са раздадени около 2000 декара обработваема земя.

След преселването на чехите и заселването на българите в селото, то постепенно запада, запада културния облик и дух на селото. Интересен момент е, че при чешката архитектура входните врати на къщите са били с лица към улиците, към обществото, а след идването на българите, те биват зазидани и преместени откъм дворното пространство (виж в галерията). Училището бива превърнато в детска градина…

Ана Хрузова – родена в с. Войводово, живее в гр. Мизия, с чешки корени. За времето след тръгването на чехите – 1950 г.
Останаха само шест чешки семейства. Нищо друго. Нямате си на представа каква обстановка беше тука след изселването. Заминати кучета, животни… То беше толкова неприятно… Трагедия…

Войводовският летописец Нецо Петков Нецов:
„Може би е още рано да правим преценка както за преселниците от 1950 г., така и за последните през 1952 г. Относно поддържане на чистота и красотата на своите домакинства… На много къщи стените са олющени от дъждове и ветрове. Има много цигли изпопадали, особено от дуварите (оградите) и, полусчупени, се затъпкват в калта… Освен опадалите вътрешни огради, които преграждат градините, има вече съборени на некои дворове, па и на уличните огради, и свободно може да се минава, без да се търси порта или вратник.

Както по-рано уличните огради се използваха и белосваха, сега вече редко ще се срещнат такива. Също така не се поддържа правилно засаждане на акациеви и черничеви дръвчета по улиците. Засаждат се, дето се казва, от чудо и като че без интерес. Пък особено последните преселници, некои от тех докараха кози. Които унищожават по улиците и градините всекаква зеленина, каквато им попадне. Това са основните причини, които измениха коренно външния вид на селото.“ (Нецов – АИФ: 57-58)

Днес жителите на селото са около 200 човека, от които има останал един жив наследник на чех.